Изпращам ти се
в свити на две
криле на отмаляла пеперуда.
Със сетива, пропити с вино от ягоди,
смола
и стрък твърда тръстика на захар.
Обагрям мислите и мечтите ти
до козирката,
предизвиквайки бури и ветрове,
ухаещи на колендро и озон.
В другия край,
някъде навътре в твоя мистериозен,
съкровен и блестящ свят,
има грохот и светлина. А росата кърви. Плътно и бавно.
Дали всичките ти мисли ще стигнат до същността,
а заченатите ми чувства
ще имат своето продължение зад припадъците на разумът.
Или пътьом ще се разпаднат.
Сириус избухва. Самозапален от собствената си сладост.
Стича се на милиарди парченца и стъпки,
полепващи по очите ти,
докато пропадаш
и се утаяваш във мен.
На горещи дюни, пустини и брегове.
От двете страни на пътя
бездна призовава бездна.
Губят се въпросите за разстояния и векове.
Взаимността притежава собствена неизследима памет.
Както и гравитация.
Да не би да забрави, че
прозорците ни нямат завеси, нито пердета.
Праговете ни нямат врати.
Само протегнати нагоре колони от мрамор
с изчертана по тях отхвърлена от другите писменост.
Описвам ти се.
Споменавам съвсем бегло как
ефекта на вятърните ти думи,
понякога
бушува до най-дълбокото
и нанася свои промени.
Проникваш, на тласъци, задвижвани от Луната.
Приемам те.
Сред цялата мекота. Пясък, сатен и кадифе.
Пълнокръвно. За вечността, която се превръща в нещо крехко, почти мимолетно.
Преди ядрения ни взрив
бяхме
два водородни атома,
но се сляхме
в един хелиев, придружено с отделянето на неосъзнато количество твърде могъща енергия.
сме
мъничко кръгче
сред толкова много седеф.
Съдържащо спомените
на целия океан.
За да достигне...
Жалко, ако наистина е така! Но всички сме чели за такива груби пропуски. Други забравят за плика, а трети - адреса, на който искат да се изпратят.
Какво съвпадение, аз също :)
Всичко, което оставя следи от истини.
