Мълчиш, когато искаш да те стигна.
Шептиш, когато се обърквам.
И произнасяш бавно, строго името ми,
щом в дребните житейски щрихи се заплитам.

Достигам. Достигнах? Ще достигна!
Коленопреклонно.
След смирение, което е въздигащо.
Пред Трона съм.

Оглеждам се
къде е другата ми,
по-добра и ценна част от мен,
(в стремежът ми към Цялост).
Димът изпълва прагове, тавани
и даже ъглите на храма.
Навярно затова не виждам.

Броя те
за минута амплитуди
на бавни вдишвания и насищане.
Измервам себе си, преувеличавам теб.
Възможно най-молитвено.
Поне опитвам.

Дъгата ти от светлина,
прошарена от капки заплатена кръв,
се извисява обещаващо над всекиго и всичко.

Повява.

Държа със две ръце
и с всичката си сила
короната на Любовта,
(за да не падне;
да не бъде развенчана…)

На мълнии из мен гърми Пилатския въпрос:
Какво е Истина?
И истина ли е: познаваме ли се…

Мълчиш. Мълча. Мълчим.

Ще си почина
на ъгъла на съпрестолието.
До дочакване.