Помня те.
И двамата бяхме малко смутени.
Под козирката. На една спирка.
През един налудничав ден.
Имаше изненада до дъното ти.
Сред проливният дъжд, за който не бяхме подготвени.
Но не искахме вече да спре.

Доста по-късно разбрахме,
че не достига да не е това,
не и засищащо,
ако е в подножието, а не на върха на планината.
Липса на кислород. На прозрачност и яснота.

Ти ми говореше нещо.
На свечеряване.
Аз, естествено,  
те чувах тотално различно.

Още тогава
виждах прерията. Втурнала се. Обезумяла.
Обладана от пламъци. Безпощадните стихии.
И лавината, тръгваща иззад раменете ти.
Но нямаше начин да ни предпазя.

После вече се давехме.
Насън и наяве.
В мощ и безсилие.
Да се имаме. Когато се нямахме.
С безпогрешното чувство, че сме напълно живи.