Вървя. По своя път. По своя начин.
Душата ми все повече мълчи из мен.
На 7 е. И едновременно – прадревна.
Запомнила неща, които аз отдавна съм забравила.
(Съзнателно. Умишлено. Стараейки се).

Понякога
из бездната ми ражда се звезда.
Свръхнова. Или пък пламенна Венера. Лилит.
Или съвсем безименна и непозната. Някоя си.

Когато спра да се самонаранявам
(в напразни опити да вляза в калъпа,
в шаблона, във капана),
да се оразмеря според нечия мярка.

Когато не се свия до топче хартия с изписани няколко думи,
вместо цялото Слово,
безпределно, всестранно и необятно.

... Като сърце.

 Бездна призовава бездна…
Сред вселенския грохот на пропукващи се възможности
и раждащи се потенциали.
Но не са много бездните. Така се оказва.
И призивът заглъхва, като тропот от табун,
отминал преди векове.

Но бездната в мен настоява,
като всеки дълг, отговорност и дар,
нетърпяща нито празнота, нито фалш.
Непозволяваща да се запълва с илюзии.
Защото не мога да се разменя за нищо по-малко от това,
което съм призована и мога да бъда.

Избирам на всяка крачка,
на всеки отрязък от отсечката на Времето,
да пазя собствените си дълбини
от самозаблуди, вятър и мъгли.
Поспирам, за да се попитам,
преди да кажа „Вярно е!“ или пък „Не!“:
Това, което пускам в моята бездна
има ли стойност и тежест?
Или е просто шум? (бял или почти).

И само ако е истина – да позволявам да остане.
Нали така предпазвам бездната си
да остане винаги жива, моя си и даже някак свята,
макар и често да е твърде сама.

... И мъхест мрак и топъл блясък се преплитат…

... Като мечтата за мечта.

„Бездна призовава бездна“ - Словото
„Любовта е бездна от блясък“ – казано от някой от светите отци