Сега ли се сети? Години след последното ухание.
Когато бе ливада.
С безчет цветя, треви. С изпръхнала земя,
ожидаща дъжда
със нетърпение, копнеж и неутолима жажда.
Сега се сети. Векове
след като прогорихме
очертания и белези по дланите,
за да ги изменим
целенасочено и умишлено.
Вече сме чужди. Нали това искаше?
Както и свобода. Получи я. Имай цялото Щастие.
Сега се сети! След като срутихме и скрихме олтара,
на който разширявахме душите си
от нежност и в омая.
И друг път, по друг повод пак ти казах –
не може птица, пък била и лебед,
да лети с едно крило.
Сега се сети…
След като успяхме
да прекъснем гръбнака на любовта ни
в разгара на лятото ѝ.
На думи стана извор неспокоен.
Но
морския фар е счупен. Замразен. Потопен.
Обгърнат със сол.
Дълго време се чувствах като откъсната част от калинка.
Непотребен, незначителен материал
за несполучливо оригами.
После май свикнах
да съм част от хербарий.
Остава да духнеш свещите.
Моят рог отсвири отбой.
