Имаш ме. Някъде там. В необозримото минало.
Нося те. В дланите си. По очертаните линии,
съхранили все още очите ти,
близостта и безумните липси.

Част от мен се раздира
противоречиво
от желанието да пристигна,
отново, като табула раса.

Да ти повярвам. До лудост.
С прибрани платна
да се установя
напълно в теб. Окончателно.
С включено на пълни обороти сърце.
Неразривно. Идентично на твоето.

Но с възрастта и спомените,
превърнати в обстоятелства,
въпросите набъбват и раждат
все повече недоверие.

И въпреки както е
искам да знаеш,
че виждам как ние двамата,
открити и споделени,
сме заедно, в пълния смисъл,
и изпращаме, жадно,
лилавите очертания
на изгрева,
Танцуваме по струните на лунни пътеки,
непобиращи се във петолинието.

Отвъд тази и всяка друга действителност.
Където се имаме.
С аромат на неопитомени теменужки
и момини сълзи.
И живеем
сред светлина от живи звезди.
Разкодирани и освободени
в сливането ни. 

vbox7.com/play:078fe163c3