След потопа
се намирам в градината Прекомерност.
Която създадохме още Преди.
Настаних се
на най-обезлюденото и пъстро място
сред Тихия океан.
Близо до Чили.

Ще ме познаеш. Още от разстояние.
По промяната в ритъма ти.
Кулата ми е високо.
Дълга, гладка и бяла.
По стените ми може само да се изкачваш.
С голи нозе и челичени пръсти.
Без бреме. Без оръжия. Без умора. Без отказ.
Без гнозис за време.
Невинаги има, но понякога
дълбоко в лявото полукълбо,
се намира въжена стълба,
от твоите думи, по които
да стигаш
тайната ми врата,
изградена от топла коприна и фин порцелан с огнени жилки.

Тупти, когато навлизаш в моя ослепяващ до болка свят.
От вкусването натам
има наслада или проклятие,
наречено незабрава и пристрастяване.
Заседнали в любовта сме, нали?
Като че ли приближаваш.
По дъх, кръв и душа.
Като шпори, забити в хълбока на страстта.

Ако не се ориентираш:
намираш се в Непосилие.
Иначе казано – мен. Или Рапа-Нуи.
Позволих си -
стрих до прах всички големи, студени и чужди идоли.
Оставих 3 купи прясно сено.
Не забравяй да носиш двете искрящи камъчета.
И торбичката със прахан
от звезди.
Пазя канчето с пареща дръжка
и шепа ароматно кафе.

Чувствам зениците ти,
огромни и светли,
проникнали в мен.